"Травиата” по случай Годината на Верди в Кралския оперен театър „Ла Моне”, Брюксел
Случва се... Винаги, когато обществото преСлучва се... Винаги, когато обществото претърпява бурни промени. Когато се сменя общественият строй. И се подменят ценностите. Разместването на обществените пластове изважда на показ не особено привлекателни страни от живота. Току-що сформиралата се върхушка нагло и безцеремонно, до самозабрава, парадира с новопридобитите завоевания. Векове отстояваните човешки ценности са изгубили устойчивостта си и окаляни, стъпкани, унизени са се спотаили нейде, сред дълбоката утайка на обществото, може би...
Алфонсин Плеси (15.1.1824 - 3.2.1847), прототип на Маргьорит Готие („Дамата с камелиите” на Дюма-син, отпечатана през 1848 г.), е живяла точно в такива смутни времена - възстановяването на монархията във Франция с подкрепата на буржоазията за Луи Филип, крал от 1830 до 1848 г. и преди военния преврат на Наполеон III през 1851 г.
Виолета Валери – Травиата, се появява през 1853 г.
„Имахме Бог, после комунизъм, социализъм, а сега властват парите - споделя Андреа Брет, една от водещите немски режисьори. - Музиката е толкова невероятно красива, че човек забравя жестокостта на историята. А това е скандална история. Важно е да се покаже богатството на тоя свят и интелектуалната и моралната празнота на обществото – нещо, което ясно наблюдаваме и днес. Живеем в епоха, в която, всичко се мери с пари.”
И Брет (Andrea Breth) целенасочено търси жестокостта и скандала – „каквито са в сърцевината на вердиевия шедьовър”, разграничавайки се от всякакви клишета. С Мартин Зеегрубер (Martin Zehetgruber, сценография) и Моадел Бикел (Moidele Bickel,костюми) постигат внушителна картина на квартала на проститутките в кой да е мегаполис - днес... сега... тук... само на няколко преки от уютната зала и изтънченото удоволствие от толкова познатата и божествено красива музика! Противник на „приятното пеене, при което обаче певецът не е стигнал до чувството, до онова, което е зад конкретните слова”, Брет прониква отвъд фасадата на флирта, скъпите бижута, безгрижната веселба. Първото, което вижда публиката, е двуетажна витрина с проститутки - някои в полупрозрачни воали, застинали в предизвикателни пози, други - само с черен колан с жартиери и чорапи, с обувки на висок ток, всячески се опитват да съблазнят и привлекат клиенти. На този фон плюс пет-шест черни кожени кресла и няколко масички на колелца се събират гостите на Виолета, а спуснатата щора ги изолира от витрината към улицата. На празника има всичко - и алкохол, и дрога, и достатъчно момичета за всеки вкус - пъстра шумна смесица от хора с разни възрасти, положение, възпитание, интереси, обноски и пр. (еднакви са само парите, многократно сменящи своя притежател). Всички са в черно, но са толкова различни, със собствени физиономии, с уточнени индивидуални биографии. А Виолета - Симона Шатурова, (Simona Šaturová, Словакия), и Алфред - Себастиен Гез (Sébastien Guéze) са различни, открояват се, сякаш са съвсем случайно сред другите. Вляво застаряла проститутка най-сетне е събрала достатъчно да се снабди с дрога - Анина - Карол Уилсън (Carole Wilson). В оскъдна рокля с пораздърпана лъскава украса отпред, тя се усамотява в едно от креслата и "смърка" жадно, ненаситно. Единият й чорап липсва и бледата кожа се откроява крещящо. Докато вдясно представят Алфред на Виолета, в центъра посетител с гипсов ботуш и патерица, не успял да дообуе панталона си след задоволяване на похотта, бърза към тях да не пропусне нещо, вляво Анина, на 4 крака, пълзейки търси по пода чорапа, или обувките, или кой знае какво, и почти прекосява сцената... Човешка развалина, съществуваща в сянката и по милосърдието на красивата млада куртизанка!
Съвсем логично е смутеното, объркано поведение на Виолета Валери, останала сама сред хаоса на разпилени пепелници и спринцовки, части от облекло, чаши и подноси...
Вилата в околностите на Париж е в ремонт, само част от някогашните стъкла са по местата си. Алфред, в дънки и тениска, с кофа боя в ръце, се забавлява да пише „А + V = ♥” по тях, подрежда саксии с цветя и се радва на щастието си – докато научи грозната истина.
Виолета, в черен костюм с панталон и бяла риза, изглежда като делова жена, която освен че има ремонт в дома си, трябва да се занимава с още толкова неща. Жорж Жермон - Скот Хендрикс (Scott Hendricks), e изненадан и впечатлен - Виолета с всяка дума, с всеки жест печели уважението му...
Строителен работник с каска на главата подава съдбовното писмо на Алфред. Особено лирично звучи споменът на Жермон за красотата на Прованс сред кофите боя между струпани и покрити с полиетилен мебели и радиатори.
На бала у Флора момичета на висок ток, с черни колани и чорапи с жартиери, с голи гърди, поднасят питиета и хапки. Един от стъклените подноси се превръща в игрална маса - поставен върху гърбовете на три от “сервитьорките” в поза за пълзене, на четири крака. Всъщност публиката вижда ръцете и лицето на средното момиче между белеещите се над чорапите дупета на другите две...
„Садо-мазо-педофилска оргия... Ужасно! Ужасно и непоносимо!” - пише за тази картина един от официозите.
Изненадващо, стряскащо пъстър е пеньоарът на слугиня, извикана да забърше разлени по пода кръв и/или питие след изстъпление с кучешки нашийник (вместо традиционната балетна сцена)... но дава на публиката възможност за глътка въздух, въпреки преднамерено кичовия си вид.
Недвусмислено се откроява уважението на Жермон към куртизанката - с бащинска загриженост той сваля сакото си и го полага под главата на припадналата нещастница, ала... въпреки всичко, на всяка цена, той е длъжен, той трябва да измъкне сина си от това зловонно блато!
Самотен лъч светлинка се отразява, пречупва и разбива в стотици блуждаещи петънца върху купчина найлон сред сцената. Купчината помръдва... Виолета! Виолета лежи на паважа, Анина се опитва да я загърне доколкото е възможно с парче найлон... Вляво клошар се опитва с една ръка и със зъби да си върже стегнато другата ръка, за да се боцне - свит на тротоара в ембрионална поза, треперейки в оскъдните си дрипи... Анина е със същата черна рокличка, но вече я няма дори раздърпаната й украса. Спестен е епизодът с веселието на парижкия карнавал и разделянето на 20-те луидора с бедните. Действието стремително се движи към логичния си завършек. Алфред открива любимата сред отломки от хора и вещи под тясната стреха на някакви гаражи. Грозна, тягостна и толкова действителна (парижка!) нощна гледка! По-зловещо от всякога звучи този път нейното „Късно”!
Действително „дори Бог да прости, хората не прощават на падналата грешница!”
Присъствието на Жорж Жермон във финалната сцена се превръща в гневен вик срещу лицемерието на обществото, посещаващо „онзи” квартал и „онези дами”, но живеещо така, сякаш „нас това не ни засяга”.
Андреа Брет и диригентът Адам Фишер (Ádàm Fischer, Унгария) въпреки видимото им разминаване в естетиката на спектакъла (белканто достигнало съвършенство в психологията на образите, звучащо в океан от зримо омерзение) намират свой убедителен синхрон и осъществяват един разтърсващ спектакъл. Спектакъл – гневен вопъл, спектакъл-яростно негодувание срещу порока – бич за всяко общество, за всяка цивилизация, срещу двойствения морал и бездуховността.
Андреа Брет защитава достойно изявлението си - зад невероятно красивата музика има толкова много грозота, мъка и страдание!
За разлика от венецианската публика през 1853, белгийската не се стъписва от съвременната обстановка на сцената. Постановката е приета много добре, радва се на продължителни енергични аплаузи въпреки различния и изцяло осъвременен прочит. Белгийците приветстват протагонистите и създателите, не подминават и образа, изграден от Карол Уилсън (Анина) – ярък пример как от една малка роля може да бъде направена голяма.
Спектакъл-събитие за първите десетилетия на 21 век.
Телевизионният канал Arte излъчи спектакъла на 15.12.2012 г. в реално време по Интернет.
В Ла Моне се играе „ла стаджоне”. За „Травиата” са определени 12 спектакъла - от 4.12. до 31.12.2012.
Трейлър на спектакъла
Алфонсин Плеси (15.1.1824 - 3.2.1847), прототип на Маргьорит Готие („Дамата с камелиите” на Дюма-син, отпечатана през 1848 г.), е живяла точно в такива смутни времена - възстановяването на монархията във Франция с подкрепата на буржоазията за Луи Филип, крал от 1830 до 1848 г. и преди военния преврат на Наполеон III през 1851 г.
Виолета Валери – Травиата, се появява през 1853 г.
„Имахме Бог, после комунизъм, социализъм, а сега властват парите - споделя Андреа Брет, една от водещите немски режисьори. - Музиката е толкова невероятно красива, че човек забравя жестокостта на историята. А това е скандална история. Важно е да се покаже богатството на тоя свят и интелектуалната и моралната празнота на обществото – нещо, което ясно наблюдаваме и днес. Живеем в епоха, в която, всичко се мери с пари.”
И Брет (Andrea Breth) целенасочено търси жестокостта и скандала – „каквито са в сърцевината на вердиевия шедьовър”, разграничавайки се от всякакви клишета. С Мартин Зеегрубер (Martin Zehetgruber, сценография) и Моадел Бикел (Moidele Bickel,костюми) постигат внушителна картина на квартала на проститутките в кой да е мегаполис - днес... сега... тук... само на няколко преки от уютната зала и изтънченото удоволствие от толкова познатата и божествено красива музика! Противник на „приятното пеене, при което обаче певецът не е стигнал до чувството, до онова, което е зад конкретните слова”, Брет прониква отвъд фасадата на флирта, скъпите бижута, безгрижната веселба. Първото, което вижда публиката, е двуетажна витрина с проститутки - някои в полупрозрачни воали, застинали в предизвикателни пози, други - само с черен колан с жартиери и чорапи, с обувки на висок ток, всячески се опитват да съблазнят и привлекат клиенти. На този фон плюс пет-шест черни кожени кресла и няколко масички на колелца се събират гостите на Виолета, а спуснатата щора ги изолира от витрината към улицата. На празника има всичко - и алкохол, и дрога, и достатъчно момичета за всеки вкус - пъстра шумна смесица от хора с разни възрасти, положение, възпитание, интереси, обноски и пр. (еднакви са само парите, многократно сменящи своя притежател). Всички са в черно, но са толкова различни, със собствени физиономии, с уточнени индивидуални биографии. А Виолета - Симона Шатурова, (Simona Šaturová, Словакия), и Алфред - Себастиен Гез (Sébastien Guéze) са различни, открояват се, сякаш са съвсем случайно сред другите. Вляво застаряла проститутка най-сетне е събрала достатъчно да се снабди с дрога - Анина - Карол Уилсън (Carole Wilson). В оскъдна рокля с пораздърпана лъскава украса отпред, тя се усамотява в едно от креслата и "смърка" жадно, ненаситно. Единият й чорап липсва и бледата кожа се откроява крещящо. Докато вдясно представят Алфред на Виолета, в центъра посетител с гипсов ботуш и патерица, не успял да дообуе панталона си след задоволяване на похотта, бърза към тях да не пропусне нещо, вляво Анина, на 4 крака, пълзейки търси по пода чорапа, или обувките, или кой знае какво, и почти прекосява сцената... Човешка развалина, съществуваща в сянката и по милосърдието на красивата млада куртизанка!
Съвсем логично е смутеното, объркано поведение на Виолета Валери, останала сама сред хаоса на разпилени пепелници и спринцовки, части от облекло, чаши и подноси...
Вилата в околностите на Париж е в ремонт, само част от някогашните стъкла са по местата си. Алфред, в дънки и тениска, с кофа боя в ръце, се забавлява да пише „А + V = ♥” по тях, подрежда саксии с цветя и се радва на щастието си – докато научи грозната истина.
Виолета, в черен костюм с панталон и бяла риза, изглежда като делова жена, която освен че има ремонт в дома си, трябва да се занимава с още толкова неща. Жорж Жермон - Скот Хендрикс (Scott Hendricks), e изненадан и впечатлен - Виолета с всяка дума, с всеки жест печели уважението му...
Строителен работник с каска на главата подава съдбовното писмо на Алфред. Особено лирично звучи споменът на Жермон за красотата на Прованс сред кофите боя между струпани и покрити с полиетилен мебели и радиатори.
На бала у Флора момичета на висок ток, с черни колани и чорапи с жартиери, с голи гърди, поднасят питиета и хапки. Един от стъклените подноси се превръща в игрална маса - поставен върху гърбовете на три от “сервитьорките” в поза за пълзене, на четири крака. Всъщност публиката вижда ръцете и лицето на средното момиче между белеещите се над чорапите дупета на другите две...
„Садо-мазо-педофилска оргия... Ужасно! Ужасно и непоносимо!” - пише за тази картина един от официозите.
Изненадващо, стряскащо пъстър е пеньоарът на слугиня, извикана да забърше разлени по пода кръв и/или питие след изстъпление с кучешки нашийник (вместо традиционната балетна сцена)... но дава на публиката възможност за глътка въздух, въпреки преднамерено кичовия си вид.
Недвусмислено се откроява уважението на Жермон към куртизанката - с бащинска загриженост той сваля сакото си и го полага под главата на припадналата нещастница, ала... въпреки всичко, на всяка цена, той е длъжен, той трябва да измъкне сина си от това зловонно блато!
Самотен лъч светлинка се отразява, пречупва и разбива в стотици блуждаещи петънца върху купчина найлон сред сцената. Купчината помръдва... Виолета! Виолета лежи на паважа, Анина се опитва да я загърне доколкото е възможно с парче найлон... Вляво клошар се опитва с една ръка и със зъби да си върже стегнато другата ръка, за да се боцне - свит на тротоара в ембрионална поза, треперейки в оскъдните си дрипи... Анина е със същата черна рокличка, но вече я няма дори раздърпаната й украса. Спестен е епизодът с веселието на парижкия карнавал и разделянето на 20-те луидора с бедните. Действието стремително се движи към логичния си завършек. Алфред открива любимата сред отломки от хора и вещи под тясната стреха на някакви гаражи. Грозна, тягостна и толкова действителна (парижка!) нощна гледка! По-зловещо от всякога звучи този път нейното „Късно”!
Действително „дори Бог да прости, хората не прощават на падналата грешница!”
Присъствието на Жорж Жермон във финалната сцена се превръща в гневен вик срещу лицемерието на обществото, посещаващо „онзи” квартал и „онези дами”, но живеещо така, сякаш „нас това не ни засяга”.
Андреа Брет и диригентът Адам Фишер (Ádàm Fischer, Унгария) въпреки видимото им разминаване в естетиката на спектакъла (белканто достигнало съвършенство в психологията на образите, звучащо в океан от зримо омерзение) намират свой убедителен синхрон и осъществяват един разтърсващ спектакъл. Спектакъл – гневен вопъл, спектакъл-яростно негодувание срещу порока – бич за всяко общество, за всяка цивилизация, срещу двойствения морал и бездуховността.
Андреа Брет защитава достойно изявлението си - зад невероятно красивата музика има толкова много грозота, мъка и страдание!
За разлика от венецианската публика през 1853, белгийската не се стъписва от съвременната обстановка на сцената. Постановката е приета много добре, радва се на продължителни енергични аплаузи въпреки различния и изцяло осъвременен прочит. Белгийците приветстват протагонистите и създателите, не подминават и образа, изграден от Карол Уилсън (Анина) – ярък пример как от една малка роля може да бъде направена голяма.
Спектакъл-събитие за първите десетилетия на 21 век.
Телевизионният канал Arte излъчи спектакъла на 15.12.2012 г. в реално време по Интернет.
В Ла Моне се играе „ла стаджоне”. За „Травиата” са определени 12 спектакъла - от 4.12. до 31.12.2012.
Трейлър на спектакъла
Коментари